АНАЛИЗ НА КНИГАТА „ДИРЕКТНО КЪМ ПАСТИРИТЕ” ОТ ФРАНК ВИОЛА

Home / Публикации / АНАЛИЗ НА КНИГАТА „ДИРЕКТНО КЪМ ПАСТИРИТЕ” ОТ ФРАНК ВИОЛА

Анализ на книгата „Директно към пастирите” от франк виола

Или каква е библейската истина

За управлението и функционирането на църквата?

Необходимостта от богословски анализ на книгата „Директно към пастирите” възникна заради  объркването, което се наблюдава сред част от нейните читатели. Със своето послание авторът Франк Виола застава срещу злоупотребата с власт и господаруването на някои църковни водачи. Това е морална позиция, която всеки здравомислещ християнин би подкрепил. Сериозен проблем и голяма опасност обаче възникват, когато опитвайки се да аргументира своята теза Виола стига до пълно отрицание на позициите на власт и авторитет в църквата. Според него властта била дадена от Христос на цялата църква и тя функционирала чрез самоуправлението на всички вярващи.

С основание Франк Виола може да бъде признат за голям идеалист. За съжаление част от  неговите идеали са навлезли дълбоко в сферата на утопията, защото са лишени от солидна богословска основа. С тревога се налага да констатираме, че библейската аргументация в книгата „Директно към пастирите” е поднесена крайно едностранчиво и тенденциозно. Този сериозен недостатък, заедно с невярните твърдения на автора относно значението и употребата на определени гръцки думи в новозаветния текст, подвеждат някои от читателите му към следване на утопични възгледи, а в отделни случаи дори стават причина за бунт и разделения в църквите. Именно за да бъде представена тази липсваща в книгата, но изключително важна и балансираща информация са написани следващите редове.

 

  1. ВЛАСТ И АВТОРИТЕТИ В ЦЪРКВАТА.

 

Нека да започнем нашия анализ с твърдението на Франк Виола относно властта в църквата. Той пише:Гръцката дума за „власт” е exousiа. Братя, може да четете Новия завет от началото до края и никъде няма да намерите тази дума exousia в контекст, където един вярващ в Христос има exousia (власт) над друг вярващ! Никога няма да откриете това в Новия завет. То просто не е там.” Това негово категорично твърдение дори при бегла проверка се оказва абсолютно невярно! Последвали призива на Франк да четем Новия Завет от началото до края, откриваме точно тази гръцка думичка и то използвана в контекста „вярващ в Христос да има власт над друг вярващ” поне на две места. И в двата случая е употребена от апостол Павел (виж старогръцкия текст в Дословния превод на Новия завет и Старогръцко-българския речник). Първо, във 2 Коринтяни 10:8 „Защото, ако бих се похвалил малко повечко с нашата власт (exousia), която Господ даде за вашето назидание, а не за събарянето ви, не бих се засрамил.”

 

Тук ап. Павел не се срамува да изтъкне, дори да се похвали, с властта, която Господ му е дал за изграждането на вярващите, защото за него тя е нещо съвсем нормално! Второто място, където откриваме въпросната дума е в същото послание – 13:10 „Затова, докато отсъствам, пиша това, така че когато съм при вас, да не се отнеса строго според властта, която ми е дал Господ за назидание, а не за събаряне.” Отново апостолът се позовава на позицията си на власт и авторитет дадена му от Господ, използвайки същата гр. дума exousiа (власт) – 1849 (номерация на Стронг). Тя е предназначена за назидание, за изграждане на църквите и вярващите. Това е власт над тях (а не над демоните), която е необходима, за да се опази здравото учение, както и моралът и редът в църквите. Разбира се, тази позиция на власт в никакъв случай не дава право на поставените в нея да господаруват над вярващите. Всяка подобна злоупотреба може да доведе до трагични последствия.
Нейното непризнаване и незачитане от страна на вярващите обаче, е също така тежка злоупотреба с постановения от Бога ред, водеща до хаос, бунт, лъжеучения, разделения и в крайна сметка – осъждение. Налага се да уточним. Нормалният подход на църковните водачи е с любов и нежност да се грижат за поверените им вярващи. Смирено и със себеотрицание да носят по-големия товар от служението, слугувайки на всички – Марко 10:42-45. Има обаче редица случаи, при които същите „слуги на всички”, в качеството им и на водачи, са длъжни да отправят строго изобличение, да настояват навреме и без време или да наложат дисциплинарно наказание.

Объркването на някои вярващи, прочели книгата на Франк Виола, произлиза от това, че в нея са цитирани предимно онези библейски стихове, които се отнасят само до едната страна от отговорностите на пастирите – да бъдат пример, служейки на другите. Така, от тенденциозно подбраните стихове, на пръв поглед изглежда, че тезата на автора е вярна – пастирите не притежават никаква власт спрямо вярващите, те само им служат, а всички заедно се самоуправляват. За да възтържествува истината и да отпадне това объркване се налага да бъдат представени многобройните новозаветни текстове, незнайно защо пренебрегнати от Виола, които ясно разкриват другата страна на пастирската функция – надзор и водене на църквата.
Позовавайки се точно на дадената му власт ап. Павел (и от името на Тимотей) заявява, че имат готовност да накажат всяко непослушание, щом стане пълно послушанието на вярващите в Коринт – 2 Кор. 10:6. В заключението на това послание пък четем: „…предупреждавам тези, които вече са съгрешили, и всички други, че ако дойда пак, няма да ги пощадя” – 2 Кор. 13:2. Такова предупреждение може да отправи само някой, който има реална власт над друг, в случая ап. Павел над коринтските християни. Те не за първи път четяха подобно предупреждение написано от неговата ръка: „С тояга ли да дойда при вас или с любов и кротък дух?”1 Кор. 4:21.

Виола обвинява пастирите, че държат в страх християните с претенциите си за дадената им власт, че посредством този страх църковните водачи манипулират и господаруват над вярващите. Няма как да отречем, че съществуват и такива водачи, но можем да бъдем сигурни, че ако те не се поправят ще си получат заслуженото. Ако обаче приемем за правилна крайната позиция на автора би следвало да отправим същите обвинения и към самия апостол Павел и неговия екип, защото относно страха, като проява на респект, последният пише: „Затова се утешихме; и в тази наша утеха още повече се зарадвахме поради радостта на Тит, защото всички вие сте успокоили духа му…. И той още повече милее за вас, като си спомня послушанието на всички ви, как сте го приели със страх и трепет.” – 2 Кор. 7:13,15.

 

Остава ни да си отговорим на въпроса: Какво толкова е утешило, още повече зарадвало, успокоило и довело до още по-голямо милеене към коринтяните?

Отговорът е – завареното от Тит правилно отношение на покаяние, включващо послушание, придружено със страх и трепет, изразени и към Божия служител. В този текст за послушание е използвана гр. дума hupakuo - в речника е под номер 5218, за която Франк Виола невярно твърди, че се отнасяла само за покорство на царя, на съдията и на Бога, но не и за послушание към някого в църквата. Такова отношение за вярващите от ранната църква е било нещо съвсем нормално. Те са били учени, че за прегрешенията си не са отговорни само пред Бога, а и пред онези техни настойници, които Той е поставил да ги пастируват и да отговарят за тях. Пастируването включва грижа, обучение, наставление, насърчение, поставяне в подходящо служение, дисциплиниране и др.

 

В тази връзка един пример от живота на ранната църква се откроява над всички останали.
Случаят, в който апостол Петър е бил използван като инстумент на Божието осъждение.

Почти няма християнин, който да не е изтръпвал, докато е чел и разсъждавал над описаното в Деяния 5:1-11. Суровото наказание, наложено върху вярващите съпрузи Ананий и Сапфира, си остава част от „твърдата храна” в Новия завет, която не всеки лесно може да преглътне. От текста е пределно ясно, че смъртта на Ананий и Сапфира e пряк резултат от Божието възмездие за извършения от тях съзнателен грях. Най-учудващото в този случай обаче е поведението на ап. Петър. Осъзнал ситуацията, той изобщо не се моли за опрощение, нито ходатайства пред Бога за проява на Неговата милост над тях (за Сапфира е имал цели 3 часа на разположение).
Интересно е също, че Петър не събира цялата църква, за да разискват провинението на съгрешилите и едва тогава да решат какво да правят с тях, какъвто е редът за дисциплиниране, указан в Матей 18:15-17. Последното, което Сапфира чула била нейната присъда, произнесена от ап. Петър: Защо се съгласихте да изкусите Господния Дух? Ето краката на тези, които погребаха мъжа ти, са на вратата, и ще изнесат и тебе.” – Деяния 5:9. В онзи ден два трупа набързо били погребани, без каквито и да било церемонии или погребални шествия. Вследствие на случилото се: „… голям страх обзе цялата църква…” – Деяния 5:11. Това бил святият страх от Бог, който включвал в известна степен и страхопочитание към водачите, поставени да се грижат, пазят и „пасат” Неговата църква. Лъжата спрямо Петър била възприета от Бог като лъжа спрямо Самия Него - „…не си излъгал човеци, но Бога” Деяния 5:4.

Въпреки шокиращото преживяване, никой от християните в ранната църква не си позволил да  обвини ап. Петър в самоуправство, господаруване или манипулиране чрез всяване на страх.
Как все пак да си обясним случилото се с Ананий и Сапфира? Понякога, в извънредни ситуации, суверенният Бог избира да извърши действия спрямо някои тежко провинили се вярващи извън принципния регламент за дисциплиниране в църквата. За целта, Той може да се намеси директно (1 Коринтяни 11:27-32 - осъждението над онези, които участват недостойно в Господната трапеза, Откр. 2:20-23 – решението за пряко наказание над Езавел и нейните подръжници) или да използва поставените от Него, в позиция на власт, водачи. Христос каза на апостолите Си: „Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас… На когото простите греховете, простени им са, на които задържите, задържани им са.” – Йоан 20:21-23. Следващият пример потвърждава библейската обосновка на това обяснение.

 

С тази власт ап. Павел отлъчи и предаде на Сатана вярващия, който живял развратно в Коринтската църква – 1 Кор. 5:3-5. Изобличи коринтяните, че вместо да се наскърбят за тази поквара са се възгордели (явно те са били абсолютно неадекватни в тази ситуация) и с наказанието на тежко съгрешилия ги постави пред свършен факт. Както разбираме от текста и в този случай не е била дадена възможност на другите вярващи да участват във вземането на решението за отлъчване. Павел изобщо не е имал намерение, нито е считал за необходимо да чака всички да стигнат до единодушие и едва тогава наказанието да бъде наложено. В книгата си обаче Виола извежда утопичната теза за самоуправление на вярващите чрез задължителен пълен консенсус. Той погрешно твърди, че в дните на първоапостолите всяко решение се е вземало от всички в църквата и то само с пълно единодушие. Предстои ни да разгледаме по-подробно това негово твърдение в т. III от настоящия анализ.

Посочените два примера в никакъв случай не дават основание на съвременните водачи да се самозабравят и да изискват безусловно подчинение за всяка тяхна приумица. Те обаче ни помагат да осъзнаем реалността, че в църквата съществуват позиции на власт и авторитет, които трябва да бъдат признавани и уважавани от всички. След това важно уточнение нека продължим с примерите, разкриващи красноречиво новозаветната действителност. Освен развратника от Коринт, Ап. Павел отлъчва и Именей, Филет и Александър (възможно е последните две имена да са на един и същи човек), които не са устояли във вярата и са започнали да богохулстват, както и да разпространяват лъжливо учение - 1Тимотей 1:19,20/ 2Тимотей 2:17,18.

 

  – С тази власт ап. Павел пише на Филимон, че има право да му заповяда (гр. дума epitasein – 2004), но заради любовта предпочита да го помоли – Филимон 1:8,9. В края на посланието обаче му пише: „Уверен в твоята послушност, аз ти пиша и зная, че ти ще направиш и повече, отколкото ти казвам.” – 21ст. Тук, за послушност, е използвана отново същата гр. дума hupakuo – 5218. С други думи, в това послание Павел нежно и с любов напомня на Филимон за своята власт и съвсем основателно очаква неговото покорство на дадената му заръка.

 

  – С тази власт ап. Петър в Деяния 10:48 заповядва (гр. дума prosetakse – 4367) да бъдат кръстени във вода повярвалите от Корнилиевия дом. Най-вероятно причината Петър да използва заповед в този случай е настаналото объркване сред придружаващите го юдейски християни относно изливането на Свeтия Дух и върху езичниците. Той обаче не се зае да ги убеждава какво е правилно да се направи в този случай, за да могат да вземат решението заедно, с пълно единодушие. Ап. Петър просто заповяда да бъде извършено това, което сам вярваше, че е правилно. Наложи му се да убеждава юдейските вярващи по този въпрос, но едва след като се завърна в Йерусалим.

 

Тук е мястото да напомним, че в старогръцкия език има много синонимни думи за едно и също понятие. Това в пълна сила се отнася и за гръцките думи със значението – власт. За да не си помисли някой, че такава власт над вярващите е била дадена само на първите апостоли, но не и на водачите след тях, служи текстът в Посланието на ап. Павел до Тит 2:15 –
„Така говори, увещавай и изобличавай с пълна власт. Никой да не те презира”.
Изразът в гръцкия текст на Новия завет, преведен в българските издания като пълна власт – meta pases epitages – 2003 е твърде показателен. Преведени буквално тези три думи означават с всякакви заповеди. Старогръцко-българският речник предава значението на този израз като право да се дават заповеди, власт.

 

В същото послание Павел пише на Тит да постави презвитери във всеки град на остров Крит – Тит 1:5. Използвана е думата katasteses - 2525, означаваща да поставиш, да назначиш, да определиш. В този текст, по никакъв начин, не се и намеква Тит просто да признае предварително избрани от новооснованите църкви презвитери. Така стигнахме и до друга странна особеност в учението на Франк Виола. В книгата си, относно поставянето на презвитери, той заявява следното: „Оригиналната гръцка дума, която обикновено се превежда като „ръкополагам”, всъщност означава „признавам (потвърждавам)” или „разпознавам (оценявам)”. Павел и Варнава признаха старейшини във всяка църква. Това не е официално ръкополагане, както служителите биват ръкополагани днес. Просто това е публично признание на това, което вече се е случило.”

 

Такъв смисъл на признаване на някого, вече избран от местната общност, какъвто Виола твърди, че съществувал, изобщо не може да се намери в Деяния 14:23. Текстът там е: „И след като им ръкоположиха презвитери във всяка църква и се помолиха с пост, препоръчаха ги на Господа, в Когото бяха повярвали.” Гръцката дума, преведена като ръкоположиха е  heirotonesantes – 5500, която означава гласувам с вдигане на ръка, избирам, определям, назначавам на чин, длъжност, а не „признавам” или „разпознавам”. Тезата, че новооснованите църкви сами си били избирали презвитери, а за Павел и Варнава останало само да ги потвърдят, не се базира на здрава библейска аргументация, нито пък може да служи за образец при основаване на църкви. В разглежданата ситуация трябва да имаме предвид повдигнатите тежки гонения, които попречиха на апостолите да останат достатъчно дълго за обучението и изграждането на новоповярвалите. Те бяха принудени да поставят някого от наскоро повярвалите за водач, просто защото със себе си не водеха някой по-зрял християнин, когото да оставят, за да ги обгрижва и обучава.
Съвсем по друг начин постъпиха апостолите в Йерусалим, когато разбраха за повярвалите езичници в Антиохия. Те не ги оставиха сами да се развиват и сами да си определят водачи, а им изпратиха Варнава – Деяния 11:19-26. Твърде показателно е, че именно църквата в Антиохия, поета и изграждана от самото начало от зрели водачи, дошли от вън, стана добрия пример и образец за мисионерската работа. Точно тя през 60-те години на I-ви век замени Йерусалимската църква като духовен център на ранното християнство. Но нека за кратко да се върнем на посланието към Тит. Ап. Павел му заръчва: „…да сложиш в ред недовършеното и да поставиш презвитери във всеки град…” Тит 1:5. Липсата на някой, които да носи отговорност за църквата, прави мисионерската работа недовършена.

Самият Господ Исус Христос определя в Лука 12:42-48 Божият ред на управление и отговорност в църквата. Той изисква поставянето на настойник или управител (гр. дума – oikonоmos –  3623) някой, на когото е дадено и поверено повече, отколкото на другите, и е поставен да отговаря за тях. На уточняващия въпрос на ап. Петър „Господи само на нас ли казваш тази притча или на всички…” (на онова място е присъствало многохилядно множество – 12:1 и част от поучението се е отнасяло и за него – 12:13-21) Исус отговоря, визирайки специфичната отговорност на апостолите като бъдещи водачи на църквата: „..А кой е онзи верен и благоразумен настойник, когото господарят му ще постави над домашните си слуги, за да им дава навреме определената храна?” – Лука 12:42.
Важна част от мисията на Христос била да подготви апостолите за служението и отговорността им на настойници, каквито те щели да бъдат спрямо поверените им вярващи.
След възнесението на Господ Исус и приключването на служението им в Йерусалим апостолите пътували по света, за да проповядват Евангелието и да основават нови църкви. Те на свой ред обучавали и поставяли в тях местни настойници, водачи, на които останалите вярващи трябвало да се покоряват. Ето и целия текст на Евреи 13:17 -Бъдете послушни (гр. дума e peitho – 3982) на вашите наставници (в Дословния превод – водачи, гр. дума е  hegeomai2233)  и им се покорявайте (гр. дума е hiupeiko – 5226), защото те бдят за душите ви като отговорни (понеже сметка ще дават) за тях, за да изпълнят това бдение с радост, а не с въздишане; защото да бдят с въздишане не би било  полезно за вас.”

 

Трябва да отбележим, че в своето тълкуване на този важен текст Франк Виола постъпва отново некоректно. Той изобщо не споменава, че в този стих, който наставлява вярващите какво да бъде правилното отношение към техните водачи, са използвани не една, а две синонимни думи отнасящи се за послушание и покорство. С този необичаен изказ авторът на Посланието към евреите действително се е постарал никой християнин да не може да се обърка относно отговорността си да се покорява, да отстъпва, да следва, да се съгласява, да бъде послушен на поставените водачи. Въпреки това намират се хора, в лицето на Франк Виола и подръжниците му, да подценяват и пренебрегват значението на този толкова ясен и категоричен текст! Също така Франк (може би съвсем съзнателно) не споменава и за какво ще дават сметка пред Бога поставените водачи. Отговорът – за душите, които са им поверени – е твърде показателен за значимостта на тяхното служение!
Посочените текстове недвусмислено разкриват истината, че още от най-ранния си период църквата е имала своя структура. Да, в нея, за разлика от света, не е имало пирамидална йерархия, а по-скоро плоска, но все пак е била налице функционална йерархия. Всички вярващи са царство свещеници, но сред тях съществуват водачи, на които е била поверена специалната и свръхотговорна грижа за душите на останалите – Евреи 13:17. Затова и ап. Павел нарича епископа Божий настойник – Тит  1:7. Гръцката дума oikonоmos – 3623, използвана в този текст означава: управител на домакинство, стопанин, домакин, разпоредник, настойник. Това е водач с делегирана власт да пасе (храни, обучава, обгрижва, води, пази и при нужда дисциплинира) поверените му от Бога души, а не просто вярващ с ограничената функция на „пазач”, както твърди Франк Виола.

Разбира се, всички тези дейности епископите или водещите презвитери не извършват сами, а с активното съдействие на вярващите в църквата и особено с помощта на другите презвитери и дяконите. Църквата се развива пълноценно, когато максимален брой християни са включени според дарбите им в нейните дейности. Епископите (надзорниците) или водещите презвитери обаче носят основната отговорност за случващото се във всяка местна църква. Обратното становище – относно ограничените правомощия на епископа, който бил по-скоро вярващ с функция на пазач, към когото християните трябвало да погледнат едва когато настъпи някаква криза, Франк Виола има, защото отрича съществуването на йерархия в Църквата. Относно произхода и съществуването на йерархията в цялата вселена, можете да прочетете повече в Приложение 1 към настоящия анализ.

 

  1. ВОДАЧИТЕ В НОВОЗАВЕТНАТА АПОСТОЛСКА ЦЪРКВА

 

В самото начало на основаването на християнската църква, необходимата власт за нейното изграждане притежава само Христос. По-късно, след края на интензивното обучение на 12-те апостоли, тази власт Той делегира и върху тях: „Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас… Приемете Светия Дух. На когото простите греховете, простени им са, на които задържите, задържани им са.” – Йоан 20:21-23. Сред дванадесетте, ап. Петър се откроява с поверената му водаческа функция. По-късно той е наречен апостолът на обрязаните – Гал. 2:7,8. Служението му на настойник или иконом над Божието домочадие, ярко проличава чрез делегираните му отговорности и власт. Това виждаме не само в прословутия текст в Матей 16:18,19, но и в последвалите най-важни и ключови моменти от изграждането на църквата.
 

Господ Исус предупреждава Петър за готвеното от Сатана пресяване на всички апостоли. След това предупреждение Христос продължава: „Но Аз се молих за тебе, да не отслабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си.” – Лука 22:31,32. Твърде показателно е, че Господ е избрал апостолите да бъдат възстановени след тежкото им изпитание именно чрез служението на Петър, а не по директен начин от самия Него. Такава е функцията на настойника/иконома – да се грижи и отговаря за онези, които са му поверени. Няколко дни по-късно възкръсналият Исус трикратно потвърждава водаческото призвание на Петър, въпреки отричането на последния, с думите: „Паси агънцата ми!”, „Паси овцете ми!” – Йоан 21:15-17.

 

За пастирската функция на Петър спрямо останалите апостоли и ученици красноречиво свидетелстват следните важни моменти:

  • Ап. Петър организира избора на заместник на Юда Искариотски – Деяния 1:15-26.
  • Той проповядва на множествата, събрали се в Деня на Петдесятница – ДА 2:14-40.
  • Петър първи проповядва в храма, след изцелението на куция човек – ДА 3:4-26.
  • Той изобличава членовете на Синедриона за отхвърлянето и разпъването на Месията – Деяния 4:8-12.
  • Чрез него са наказани (най-висшата степен на проява на власт) съгрешилите вярващи – Ананий и Сапфира – Деяния 5: 3-11.
  • Чрез него Господ извършва такива велики дела, че само сянката му изцелявала болните – Деяния 5:15.
  • Петър е избран от Бог да бъде и първият благовестител на езичниците – една много трудна задача, заради тежките предразсъдъци на юдейските християни – Деяния 10 глава/15:7.

  

Разбира се, ап. Петър не се е превъзнасял и не е господарувал над останалите заради повереното му настойничество. Неговото водачество обаче било прието от всички християни и не е било поставяно под съмнение, въпреки грешките, които понякога допускал. Вярващите имали право да получат обяснения за неговите действия – Деяния 11:2-4. При основателни причини другите водачи можели да го поправят – Галатяни 2:11-14. Който продължава да твърди, че посочените епизоди от служението на ап. Петър са просто поредица случайни съвпадения, а не явното проявление на Божието ръководство чрез него, се намира в заблуждение. Апостолите са и първите епископи на църквата. В Деяния 1:20 Петър, говорейки за предателството на Юда, припомня старозаветното пророчество „друг нека вземе чина му”. Интересно е, че в превода му от еврейски на гръцки език, използваните думи за „чина му” са гръцките Ten episkopen – 1984 (надзирателството му) още означава чин, длъжност, служба и др.

Още по-ясна става представата ни за високите изисквания на Бог към църковните водачи, за тяхната отговорност и позиция от първите три глави на Откровението на Йоан.

За тяхното съдържание обаче авторът на „Директно към пастирите” нищичко не споменава. Как иначе, та нали поддържаната от него теза, че новозаветните книги били отправени само към всички вярващи, защото те имали властта да се самоуправляват, а не към поставените сред тях епископи, увисва изцяло!
В Откр. 1:11 Христос казва, че това послание е към седемте църкви. Когато ап. Йоан се обръща да види Този, който му говори ( 1:12-20 ), вижда седем светилника (седемте църкви) и сред тях Исус, който държи в ръцете си седем звезди (ангелите на седемте църкви). Във втора и трета глава Господ изговаря самите послания, като ги адресира изрично до ангелите на седемте църкви. Гр. дума angelos – 32 означава пратеник, вестител, посланик. Важно е да се знае, че това значение на думата се отнася, както за небесните същества, така и за хората, натоварени с такава отговорност. Например думата angelos е използвана за хора в следните случаи:

  – Матей 11:10 – за Йоан Кръстител, в качеството му на вестител, който да приготви пътя пред Христос.

  – Лука 7:24 – за пратениците, които Йоан Кръстител изпрати до Исус, за да Го попитат дали той е Месията.

  – Яков 2:25 – за пратениците, които Исус Навин беше изпратил, за да разузнават в Йерихон.

 

От текста на 2 и 3 глави на Откровение на Йоан става пределно ясно, че обръщайки се към ангелите на седемте църкви Господ изобщо няма предвид небесни същества, а хора. Би било наистина абсурдно – Господ Исус, Който има директна връзка с небесните Си ангели, да използва човек – Йоан, за да им предаде послание и то в писмен вид! Това също не могат да бъдат други вярващи освен водачите, поставени да отговарят за седемте църкви. Назованите в този текст ангели (пратеници, вестители, посланици) са хора, които Господ държи отговорни за конкретното състояние, появилите се лъжеучения или моралното падение в поверената им църква. Също така Той ги насърчава за добре свършената работа или ги предупреждава за предстоящи действия на Сатана. Такива именно са функциите на епископа/пастира като Божий настойник сред поверените му християни.

 

Самите думи, които Христос използва, ясно ни показват, че изобщо не става въпрос за небесни ангели: 2:1,4,5  „До ангела на ефеската църква пиши: ….но имам това против тебе, че си оставил първата си любов… И така спомни си откъде си паднал и се покай, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще вдигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш.”

 

2:18,20 „До ангела на тиатирската църква пиши: … Но имам против тебе това, че търпиш (позволяваш, гр. дума eas  – 1439) жената Йезавел, която нарича себе си пророчица и която учи и подмамва Моите слуги да блудстват и да ядат идоложертвено.”

 

3:1,2,3 „До ангела на сардиската църква пиши: … Зная твоите дела, че на име си жив, но всъщност си мъртъв. Бъди буден и укрепвай останалото, което е било близо до умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог.

Затова помни как си приел и си чул и го пази, и се покай. И така, ако не бодърстваш, ще дойда като крадец и няма да знаеш в кой час ще дойда върху тебе.”

При внимателен прочит ще открием още няколко текста, които могат да се отнасят само до поставените в позиция на отговорност и власт църковни водачи. Неизменно всяко послание на Господ до тях завършва с думите „Който има ухо, нека слуша какво говори Духът към църквите“

 

Какво можем да разберем от тези важни пасажи относно позицията на управителите и настойниците в църквата? Първо, че Бог изисква от тях отговорност за всичко, което става в местните църкви. Второ, че Исус ги държи в ръцете Си и ги използва, за да предава словото Си до поверените им вярващи (така става и „пасенето на стадото”). След като водачите носят толкова голяма отговорност за състоянието на църквите, съвсем сигурно е, че на тях са им дадени необходимите власт и авторитет за изпълнението на техните задължения. В тази връзка ап. Павел пише до вярващите: „И ви молим, братя, да признавате тези, които се трудят между вас като ваши настойници в Господа и ваши увещатели, и да ги почитате твърде много с любов поради делото им.” – 1 Сол. 5:12, 13

 

В книгата си Виола изтъква един друг аргумент, за да докаже становището си относно липсата на определени позиции на делегирана власт в църквата. Той пише: „Ако старейшините в църквата от първи век са хора, които водят църквата, взимат решения за църквата, отговорни са за нейното здраве и представят църквата, защо Павел не ги споменава!? Отговорът е очевиден. Тези старейшини нямаха този вид власт. Църквата беше в ръцете на хората и Павел пише до братята и сестрите. Той адресира проблема до братята и сестрите. Защото това беше техен проблем. Така че те – църквата, да се погрижат за него … Знаете ли защо Павел адресира писмата си до църквите, а не до старейшините? Знаете ли защо той споменава „братята” много повече, отколкото пасторите и старейшините? Знаете ли защо той никога не адресира църковен проблем към пастор-старейшина? Защото цялата власт е дадена на Исус Христос! А църквата е корпоративния Христос! Така че цялата власт е в църквата! Тя не е дадена на определен човек. Дадена е на църквата.”

 

Въпросът, който Франк Виола задава – „Защо апостолите адресирали своите послания, засягащи различни проблеми, до всички християни в църквата, а не конкретно до поставените им надзорници и стареи” може да получи следните съвсем логични отговори. Първо, по-голямата част от посланията, които апостолите адресират до всички вярващи, не се занимават с възникналите в църквите проблеми, а имат за основна цел да завършат учението на Господ Исус Христос, чиято основна част е представена в Евангелията. Самият Той каза на учениците Си: „Имам още много неща да ви кажа, но не можете да ги понесете сега. А когато дойде онзи, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина… и ще ви извести за идните неща.” - Йоан 16:12,13.

Едва след новорождението и кръщението на апостолите със Светия Дух те станали способни да разбират и поучават по-дълбоките духовни истини. За да може откритото им чрез Духа знание да достигне до всички вярващи, включително и до нас, били написани повечето новозаветни послания. Така боговдъхновените апостолски послания се явяват последната и завършваща част на християнското учение, изложено в Евангелията. Тяхното най-важно предназначение било да дадат по-подробно доктринално обяснение на християнската вяра, както и да разкрият в максимална степен нейното практическо приложение. Затова в техните послания апостолите отправят поучението си директно към всички вярващи.

В Новия завет съществуват и няколко послания, предимно на апостол Павел, които са съсредоточени в по-голяма степен върху разрешаването на възникнали в църквите проблеми – Първо и Второ Коринтяни и Галатяни. Те също са адресирани до всички вярващи, а не до местните водачи и тук вече стигаме до втората причина, която е предизвикала този подход. Това била недостатъчната подготовка и незрялото духовно състояние на местните епископи и презвитери в новооснованите църкви. Както вече разбрахме в самото начало, при основаването на църквата необходимата власт за нейното изграждане притежавал само Христос. По-късно, след края на интензивното обучение на 12-те апостоли, тази власт Той делегирал и върху тях. В процеса на развитие на църквата, апостолите заедно с проповядванeто на Евангелието имали и важната задача да обучат ученици, които да станат техни приемници. Това в Йерусалим и Юдея ставало много по-лесно, защото апостолите и учениците били почти винаги заедно. Там са били и седемдесетте, обучавани от самия Исус.
Съвсем различно е било положението в основаните от Павел и Варнава църкви, намиращи се далеч сред езичниците. За интензивно и задълбочено обучение на новоповярвалите, които по необходимост са били поставени от тях за презвитери и дума не е можело да става. Тежките гонения принуждавали Павел и Варнава бързо да се местят от място на място. При тези ненормални условия – липсата на близки взаимоотношения и достатъчно време прекарано с апостолите, както и липсата на новозаветните книги през онзи период – тамошните презвитери за дълго не са могли да достигнат необходимото ниво на духовна зрялост.

Най-вероятно по тази причина някои от църквите сред езичниците изпаднали в дълбоки богословски, духовни и морални кризи, като незрелите и недостатъчно обучени водачи може би са били част от самия проблем. От едно от т. нар. затворнически послания на ап. Павел разбираме, че състоянието на местните водачи все още не е било на необходимата висота. Във Филипяни 2:19-22 той пише с болка за това: „А се надявам на Господ Исус да ви изпратя скоро Тимотей, за да се утеша и аз, като узная вашето състояние. Защото нямам никой друг на еднакъв дух с мене, който да се погрижи искрено за вас. Защото всички търсят своето си, а не онова, което е Исус Христово. А вие знаете неговата изпитана вярност, че той е служител с мене в делото на благовестието…”

 

Съвсем логично е описаното незряло състояние да е било основателната причина на онзи пъвоначален етап Павел да не се доверява напълно на поставените местни водачи, както и да избягва да им делегира необходимата власт. Не такова обаче е било положението с по-близките съслужители на апостола: Тимотей, Тит, Сила и др. За разлика от местните презвитери те вече са били много добре обучени и изпитани. На тях апостолът на езичниците напълно делегирал своята власт – Тит 2:15, 2 Тим. 4:1,2. Това е може би най-логичната причина Павел, заедно с екипа си, да предпочита лично да разрешава възникналите проблеми в църквите сред езичниците и затова адресира посланията си директно към всички вярващи. В тези случаи неговата позиция и послания (вдъхновени от Светия Дух), а не тази на местните водачи (поради недостатъчната им подготовка), представлявали необходимата власт за разрешаване на конфликтните ситуации.
На по-късен етап обаче, с израстването на местните презвитери и епископи, тази власт най-после им е била делегирана, с предупреждението да не я използват за господаруване над вярващите. Апостол Петър ръководел пряко Йерусалимската църква през първия и най-важен период на нейното основаване и изграждане. След гонението описано в Деяния 12 глава, той напуска Йерусалим като за известно време се установява в Кесария и продължава служението си като апостол на обрязаните в цяла Юдея, достигайки накрая и до Рим. Правомощията за грижата и управлението на църквата в Йерусалим поема Яков, братът Господен. Неговото име и позиция ясно изпъкват в Деяния 15:13-21 и 21:18.
Водачеството на Яков в Йерусалимската църква е потвърдено и от достигналите до нас най-ранни исторически сведения извън Новия завет. Подобен е бил процесът на предаването на отговорността и властта от първоапостолите на следващото поколение водачи. Към последните Господ Исус вече се обръща съвсем персонално, изисквайки сметка за състоянието на църквите – Откр. 1-3 глави. Още Игнатий Богоносец, епископ на Антиохия в края на I-ви и началото II-ри век, пише за функцията на водещия епископ във всяка местна църква. Юстин Мъченик описва богослужението от средата на II-ри век. То било от синагогален тип и включвало прочит от „спомените на апостолите”, проповед от онзи, който е начело, както и отслужване на Господна трапеза.

 

     III. БИБЛЕЙСКИЯТ МОДЕЛ ЗА УПРАВЛЕНИЕ И ВЗЕМАНЕ НА РЕШЕНИЯ В ЦЪРКВАТА.

 

Тезата, която Франк Виола развива в книгата си „Директно към пастирите”, че всички вярващи в местната църква имат в еднаква степен Христовата власт и от тях се очаква да се самоуправляват, вземайки решенията си винаги с пълен консенсус, си е чиста проба утопия.

Този автор се опитва да защити становището си, като дава за пример описания в Деяния 15 гл. събор, правейки следния коментар: „Там имаше дебат относно закона на Мойсей. Когато Ерусалимският съвет се събрал, са присъствали всички светии. Това е било събрание на цялата църква с апостолите и старейшините. И Писанията ни казват, че църквата взела решение с  апостолите и старейшините. Старейшините не са взели решение и да кажат: „Добре, църква, това трябва да правите”! Апостолите дори не са взели решението. Не, всички братя и сестри – „цялата църква” – с апостолите и старейшините – взели заедно решението.”

 

В друга своя книга – „Преосмисляне на църквата” – Франк Виола пише следното: „Понякога църквата е трябвало да се събере, за да вземе важно решение. Подобно събиране е описано в Деяния 15 глава. Отличителна черта е, че всеки е участвал в процеса на вземане на решения. Апостолите и презвитерите са играели спомагателна роля.”

Случаят, който Виола се опитва да приведе като пример как всички в църквата, равнопоставено, а не с водещата роля на апостолите и презвитерите, разрешавали проблемите, при внимателно изследване изцяло опровергава неговото становище! Нека сами да разгледаме дадения пример.

Какъв беше проблемът? В Антиохийската църква, съставена от повярвали езичници, избухват спорове и противоречия относно най-важния въпрос, този за спасението: „А някои слязоха от Юдея и учеха братята, като казваха: Ако не се обрежете според Моисеевия обряд, не можете да се спасите” – Деяния 15:1.

 

От къде дойде проблемът? От вярващи, но не просто от Юдея, а от самата църква в Йерусалим – ст. 24  „Понеже чухме, че някои, които са излезли от нас, са ви смутили с думите си и са разстроили душите ви като ви казват да се обрязвате и да пазите закона, без да са приели заповед от нас…” Кой имаше отговорност и власт да разреши проблема? Апостолите и презвитерите в Йерусалим, а не цялата църква, защото именно от нейни вярващи дойде объркването. По тази причина християните от Антиохия потърсиха становището именно на апостолите и презвитерите – „…братята (от Антиохия) определиха Павел и Варнава и някои други от тях да отидат по този въпрос в Йерусалим при апостолите и презвитерите” – ст. 2. Само апостолите и презвитерите имаха необходимите познания и власт да разрешават доктринални спорове, разбира се с водителството на Светия Дух! Тяхното служение беше съсредоточено в едно: „Не е добре ние да оставим Божието слово и да прислужваме на трапези… а ние ще постоянстваме в молитвата и в служение на словото.” – Деяния 6:2,4.

При внимателно изследване на текста в Деяния 15 глава установяваме не едно, а няколко събрания или поне няколко различни негови формата.

 

  1. Първоначално цялата църква, апостолите и презвитерите приемат Павел и Варнава и изслушват техните свидетелства – ст 4. След като приключват свидетелствата им, изведнъж положението става напечено и възниква опасност да избухне същият спор, както в Антиохия, защото: „някои от повярвалите сред фарисейската секта (те са били част от църквата в Йерусалим, затова и са присъствали на това събрание) станаха и казаха: „Нужно е да се обрязват езичниците и да им се заръча да пазят Моисеевия закон.” – ст. 5. Апостолите обаче постъпват много мъдро в тази ситуация като слагат край на това общо събрание, просто като решават, че трябва да се съберат отделно от останалите. С това приключва първото събрание.

 

  1. Започва второ събрание, на което присъстват само апостолите и презвитерите и на което са взети всички решения по доктриналните въпроси„Тогава апостолите и презвитерите се събраха, за да разискват този въпрос.” – ст. 6. Точно тук обаче нека да поспрем за малко и да се замислим какво ли би станало, ако вярващите в Йерусалимската църква бяха учени, че решенията се вземат заедно от всички, а апостолите имат само спомагателни функции, както твърди Виола. Ами още в следващия миг щеше да настане истинско брожение и да се чуят виковете: „Стойте! Къде отивате?! И ние трябва да участваме в разискването, и нашето мнение трябва да се вземе предвид! Нищо подобно обаче не се е случило. Йерусалимските християни осъзнавали, че апостолите и презвитерите са техните водачи и те имат правото да преценят по какви въпроси да включат всички останали във вземането на решения. Текстът продължава: „И след много разисквания…”ст. 7 Неслучайно от многото изказвания на апостолите и презвитерите са ни дадени само решаващите становища на Петър, главният от апостолите, и на Яков, братът Господен, по онова време водач на църквата в Йерусалим. Едва след като апостолите и презвитерите взели окончателното решение, идва ред и на третото събрание, включващо вече и останалите вярващи.

 

  1. Третото събрание – „Тогава апостолите и презвитерите с цялата църква намериха за добре да изберат помежду си мъже и да ги пратят в Антиохия с Павел и Варнава, а именно: Юда, наречен Варсава, и Сила, изтъкнати между братята” – ст 22. Това последно събрание на цялата църква имало за цел да избере представители, които да бъдат изпратени заедно с Павел и Варнава, за да потвърдят и разяснят взетото решение на антиохийските вярващи. Също така на това събрание е повторено и потвърдено решението на апостолите и презвитерите. Църквата се присъединява единодушно към взетото от водачите й решение (под водителството на Светия Дух) и от това следва, че нейните членове трябва да прекратят претенциите си към християните с езически произход. Ако някой все още се затруднява да намери отговора на въпроса: „Кой взе решението по възникналия спор – водачите или всички вярващи в църквата?” – нека прочете какво казва боговдъхновеният разказ на Лука в следващата глава: „…и като ходиха по градовете, предаваха им наредбите, определени от апостолите и презвитерите в Йерусалим, за да ги пазят.” – Деяния 16:4.

 

По отношение на вземането на решения Виола твърди, че те винаги трябвало да се вземат с единодушие от всички християни, давайки за пример решението на събора в Деяния 15 гл.

За жалост, в аргументацията си авторът, освен вече разгледаната, допуска и друга голяма грешка. Той премълчава факта, че същата 15 глава на Деяния описва и сериозното разногласие, което ескалирало в разпра не между кой да е, а между самите апостоли Павел и Варнава. Разпрата между тях довела в крайна сметка и до тяхното разделяне – ст. 39. Този пример ни показва, че до пълен консенсус, винаги и във всичко, не могат да достигнат дори и зрелите християни. Категоричното настояване на Франк Виола решенията в църквата да се вземат само с пълно единодушие от всички нейни членове, произхожда от неговата представа, че църквата е организъм, който носи ДНК на Триединството. Според него, както личностите в Божеството са равни и взаимодействат в пълно съгласие помежду си, така и всички християни трябвало да живеят по същия начин (повече относно взаимодействието в Светата Троица можете да прочетете в Приложение 1).
Франк и подръжниците на неговата теза обаче отиват в опасна крайност, като преувеличават една метафора за Църквата – Тялото Христово – за сметка на други. Така те пренебрегват цялостното учение на Господ Исус относно естеството на църквата. Нека видим това:

 

„Небесното царство прилича още на мрежа, хвърлена в езерото, в която са събрани риби от всякакъв вид, и като се напълни, изтеглиха я на брега, седнаха и прибраха добрите в съдове, а лошите изхвърлиха. Така ще бъде и при свършека на века; ангелите ще излязат и ще отлъчат нечестивите измежду праведните, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби.” – Матей 13:47-50. С тази притча, още при основаването на църквата, Христос ни предупреждава, че нейният състав ще бъде разнороден (мрежа, в която са събрани риби от всякакъв вид, добри и лоши) и ще остане такъв, чак до деня на пришествието Му, когато ще бъдат отделени добрите от лошите! Дали е реалистично и безопасно в такова състояние да се изисква решенията да се вземат винаги и от всички с единодушие, преценете сами!
В друга притча – за сеяча, семето и видовете почва – Лука 8:4-15, Исус ни предупреждава за сериозното текучество в църквата. През нея ще преминат много хора, които няма да могат да устоят във вярата си и ще отпаднат. Хилядолетният опит показва, че в процеса на отпадането на тези вярващи, които временно са повярвали и са били част от църквата (каменистата и трънливата почви), могат да бъдат предизвикани не просто разногласия, а какви ли не бъркотии, бунтове, ереси, разцепления и предателства (Юда Искариотски, Симон – магьосника, Димас, отстъпниците – еретици Именей и Филет, Езавел от Тиатир, както и небезизвестният Маркион от Римската църква, съставил първия канон на Новия завет, но за съжаление фалшив и мн. др.). Всички те  за известно време са били част от църквата и едва на по-късен етап са отпаднали, в някои случаи завличайки със себе си и много други.

 

Както разбираме от поучението на Исус, цялостната представа за църквата не включва само сравнението й с организъм! Такава трябва да бъде нашата цел! Но с посочените притчи Господ се е погрижил да ни предупреди, че в църквата Му ще съществуват хора, които никога няма да могат да се вградят истински в нея. Това може никак да не ни харесва, но такава е реалността и тя е много отрезвяваща! Единствено тази горчива истина ни помага да намерим смислен и обоснован отговор на въпроса: Как в църковната история се е стигнало до появата на толкова много ереси, злоупотреби и разделения?

Църквата не носи само ДНК на Триединството! В нея съществува и ДНК -то на падналото човешко естество! А Библията ни учи, че тези двете всякога се противят едно на друго! Самите християни, според нивото на тяхното духовно състояние, ап. Павел разделя на две групи, които дефинира като духовни и плътски. За последните той с възмущение неколкократно констатира, че са склонни лесно да приемат друго благовестие, друг Исус, както и друг дух. Споменатото до тук е съвсем достатъчно, за да разберем, че църквата е събрание на вярващи, които се намират в състояние на промяна, преход, на различни нива на развитие. Затова е абсолютно нереално да се очаква винаги, във всички ситуации и за всяко нещо, между тях да има пълно съгласие!

  
Тежко и горко на Църквата, ако е трябвало да се чака всички вярващи да стигнат до пълно единодушие, за да бъде взето отношение към пагубни и еретични учения, като арианството, духоборството и др. Тези съдбоносни за бъдещето на християнството решения са били взети на най-важните от Вселенските събори от епископите на църквата, но не с единодушие, а с мнозинство. Интересен факт е, че векове наред след тези решения, изпадналите в ерес все още продължавали да държат непреклонно на заблудените си позиции и предавали на поколенията след тях своите лъжеучения. В тези и много други случаи, да бъде постигнато единодушие било невъзможно. За да бъде разрешено подобно противоречие, при което никоя от страните не отстъпва от своята позиция, съществува властта, делегирана на водачите, настойниците или епископите. Когато тези водачи са поставени по правилен начин, според  Божието призвание, те ще имат и специалната благодат, предназначена за ръководство в подобни ситуации – „А на всеки от нас се даде благодат според мярката на това, което Христос ни е дал” (като призвание и функция в Неговото тяло) –  Ефесяни 4:7.  

IV. ВОДАЧИТЕ И ТЯХНАТА ОТГОВОРНОСТ ПРЕД ЦЪРКВАТА

 

От приведените по-горе библейски текстове можем да направим извода, че Божият ред и управление в новозаветната църква функционира чрез поставени в позиция на власт водачи, настойници, презвитери, епископи, отговорни да познават максимално добре и изпълняват Божията воля (чрез Св. Писание и водителството на Светия Дух). На тях категорично им е забранено да господаруват над вярващите. Те трябва да се грижат за стадото, като се стараят да бъдат добър пример – 1 Петр. 5:1-3. От настойниците се очаква да управляват в съгласие, съвместно с църквата. Но в случаи на сериозни разногласия водачите имат власт да вземат решения и да управляват местната църква, съобразно изискванията на Свещеното писание и техните убеждения относно конкретното Божие водителство и воля. В такива ситуации те поемат особено голяма отговорност и ще дават сметка за решенията си.

 

Вярващите имат отговорността да се включват най-активно в дейността и служението на църквата, но също така и да признават позицията на своите водачи, да им се покоряват и да ги почитат. В случай, че даден пастир се самозабрави и започне недопустимо да господарува над вярващите или явно да ги води в противоречие на изявената Божия воля, е необходимо да му бъде потърсена отговорност от църквата. При такава ситуация стареите, духовният съвет или църковното настоятелство трябва да предупредят техния пастир за онова, което са констатирали и ако той не вземе това под внимание и не се поправи, са длъжни да се отнесат към водачите поставени в по-високо ниво на отговорност и власт. Ако и тогава, след взетите мерки и минаване на нужното време, ситуацията и състоянието на водача им не се променят и възниква сериозна опасност от изпадане в ерес или морално разложение, членовете на църквата могат да се считат за свободни да се присъединят към друга местна църква или да останат още, за да съдействат за разрешаването на проблема, ако вярват, че Господ ги води за това.

 

Участието на вярващите от местната църква в процеса на вземане на решения и дисциплинарни мерки в случай на злоупотреба на техния пастир, не може да се дефинира лесно. Причината за това е, че съществуват много различни ситуации и част от тях налагат решението да бъде взето от по-зрели и квалифицирани служители, а не от всички вярващи.
Ето и някои красноречиви примери: Даден пастир е възприел лъжливо учение и е започнал да го проповядва в църквата. Да си представим, че отгоре на това служението на този пастир продължава да бъде съпътствано от действието на дарби, чудеса и знамения (случаят с Бранхам). В редица подобни ситуации вярващите могат да се намират под силното влияние, а понякога и под контрола и манипулацията на техния водач. В такова състояние повечето от тях изобщо не разпознават дълбочината на проблема и духовната опасност и биха продължили ентусиазирано да подкрепят “новите откровения или учения” на своя пастир.

Църковната история е пълна с такива примери, един от които е този с късната форма на монтанизма. За да бъде ограничена тази ерес е трябвало другите водачи да вземат решението, а не местните вярващи, които докрай са си мислели, че всичко е наред. Ами какво да кажем за арианството, намерило изключително силна и масова поддръжка от християните в Източната църква? Добре, че са били действията на другите епископи, довели до решенията, които в крайна сметка с Божията помощ са успели да ограничат и премахнат тази ерес. В някои други случаи, например при злоупотреби с морала, също е необходимо да се вземе решение от духовно по-зрели хора. Една от причините за това е голямата опасност някои от новоповярвалите да се съблазнят и да се върнат в света. В случай, че по-голямата част от църквата още не знае за падението на техния пастир, духовният съвет и водачите, които са отговорни за него, могат да го изолират от служението му (ако се е стигнало до там), без вярващите да бъдат подложени на опасни и мъчителни разочарования и сътресения.

В други случаи от този род (примера с Давид и Авесалом), мнозинството, уж основателно, може да премине на неправилната страна. При посочения пример по-голямата част от съслужителите  останаха с Давид, защото го познаваха по-добре от останалите и вярваха в искреността на покаянието му. Народът обаче беше подмамен от Авесалом и неговите хора и се вдигна на бунт срещу Давид, искайки неговата смяна, нещо, което Бог не искаше. От тези и много други примери можем да заключим, че участието на местните вярващи в процеса на дисциплинирането на провинил се водач, зависи от особеностите на специфичната ситуация, както и от това как тя би се отразила на тяхното духовно състояние.

  1. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

    В намерението си да опази християните от манипулации и господаруване от страна на техните водачи, Франк Виола изпада в другата крайност. Тя обаче е също толкова вредна, колкото и първата, защото насърчава едно напълно небиблейско отрицание на делегираната от Бога власт и създава опасност от безредие, критикарство, бунт и разделение. В стремежа си да предизвикат съживление, някои християни, водени от идеите на Виола, са стигнали дори до там да отрекат и отхвърлят съществуващата вече две хилядолетия църква, обявявайки я за човешка институция. Те обаче явно забравят, че въпреки слабостите и допуснатите грешки от човешка страна, основен дял в изграждането на църквата има Нашият Господ Исус Христос  – „… и на тази канара Аз ще съградя Моята църква и портите на ада няма да й надделеят.” – Матей 16:18 б.

Колко ли от тези вярващи, в тяхната самозабрава, си задават въпроса дали вместо да събират с Христос, на практика, с действията си, не разпиляват вече събраното? Няма как по друг начин да бъдат окачествени призивите им към останалите християни напълно да отрекат и да напуснат съществуващите църкви.
Алтернативата, която ни се предлага в единия случай е да си седим по къщите и да си повтаряме, че „ние сме църквата”. Във втория случай, да участваме в някакви си виртуални църкви, които в дългосрочен план стават повече за чесане на езиците, отколкото за пълноценно християнско служение. В третия случай – домашни църкви с активни, но недостатъчно обучени вярващи, които са накарани да си мислят, че могат да бъдат капацитети във всички духовни области и са готови да управляват. Слабостите на този краен модел, отричащ всички останали, са представени в Приложение 2. Никой зрял и отговорен християнин, за нищо на света не би искал да бъде на мястото на онези, които с лека ръка си позволяват да отричат и отхвърлят Църквата, в чието изграждане най-важен дял е имал и ще има Самият Христос! Можем да бъдем сигурни, че въпреки слабостите и несъвършенствата ни Бог, все пак, държи Църквата Си под Свой контрол. Нещо повече, Той ни е обещал, че Неговата църква е единственото нещо на тази планета, което силите на ада няма да успеят да завладеят!

Николай Сомов  

ПРИЛОЖЕНИЕ  1

ЗА ПРОИЗХОДА И СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА ЙЕРАРХИЯТА 

Има хора, които само при споменаването на думата йерархия са готови веднага да скочат и да започнат да протестират. Има пък други, в които тази думичка задейства някакви странни първосигнални инстинкти и на тях неистово им се заприисква да се покатерят някъде, на още по-високо. Извън тези крайни и субективни реакции йерархията съществува като обективна част от функционирането на Божието творение. Тази думичка изразява състояние на ред, поддържан чрез различни нива на власт и отговорност. Противоположността на йерархията е анархията, безвластието, причиняващо безредие и хаос. За да имаме правилна позиция по този въпрос е важно да осъзнаем, че Самият Бог е Създателят на йерархията! Тя съществува и в света и в Божието царство. Създаденото творение, още преди грехопадението, е функционирало чрез ред, постановен от самия Бог. Тази Божия наредба включвала същества, създадени и поставени на различни нива на власт и отговорност. Бог не е създал само ангели, но и архангели (главни, върховни ангели), серафими и херувими. За херувимът Луцифер е известно, че той е бил поставен в специална позиция и е притежавал по-голяма мъдрост и хубост от повечето небесни същества.

При създаването на хората, единствените съзнателни същества на земята, Бог подходил по различен начин, отколкото при животните. Нарочно създал първо Адам, а известно време след това и Ева. Точно по реда на сътворяването им се изтъква и различието в техните функции.

Според Божият план мъжът и жената в семейството са равни по естество, но са различни по функции. За това в този ред мъжът е глава на семейството. Библията ясно ни говори за властта на мъжа и тя не е установена само заради грехопадението: „Защото първо Адам беше създаден, а после Ева” – 1Тимотей  2:13. Библията ни учи на уважение и покорство към властта, защото всяка власт е от Бога! И тази в света, и тази в Божието царство! Да, съвсем различно трябва да бъде отношението на вярващите поставени в позиция на власт в Божието царство от това на хората, заемащи властови позиции в света. Водачите в църквата не трябва да се самоизтъкват и да големствуват, нито да се самооблагодетелстват, но трябва да прилагат дадената им власт за управление, организиране и изграждане на църквата. С тази власт те трябва да служат на онези, за които отговарят.

Темата за йерархията може да се разглежда дори и по отношение на Самия Бог. Според това, което Библията ни разкрива относно личностите в Светата Троица имаме основание да считаме, че по отношение на техните функции между тях съществува известна субординация  (подчиненост). Тук е необходимо да направим важно уточнение. Този възглед не е еретичен, когато се отнася само за функциите в Триединството, и не засяга същността и естеството на Отец, Сина и Светия Дух. По естество те са единосъщни и равни. Трите личности в Божеството са в еднаква степен Божествени. По функции обаче те се различават и точно там съществува един вечен и неизменим ред. Отец ражда Сина, но не и обратното. От Отец изхожда Светият Дух, но не и обратното. Така Отец е Източникът, всичко се извършва, чрез Сина, в силата на Духа. Господ Исус ни учи да отправяме молитвите си към Отец. Не че не можем да се молим, общувайки и с другите лица на Божеството. Но Христос ни учи какъв е Божият ред и както виждаме – в целия Нов завет той е спазван. Молитвите и славословията на апостолите започват или са насочени предимно към Бог Отец.

Някои богослови твърдят, че такава субординация във функциите на Божеството се отнасяла само за периода от време, в което ние живеем, докато творението се намира в процес на трансформация, но не се отнасяла за вечността. Как обаче да тълкуваме, според това становище, онзи текст в Новия завет, който ни казва какво ще се случи, когато времето на изпит и трансформация на творението приключи. „Защото Бог е покорил всичко под краката Му”. А когато казва, че всичко е вече покорено (явно с изключение на Този, Който Му е покорил всичко), когато Му бъде покорено всичко, тогава и Сам Синът ще се покори на Този, Който Му е покорил всичко, за да бъде Бог всичко във всичко.” – 1 Кор. 15:27,28

 

Къде ли в Библията Франк Виола вижда даваното от него за пример „взаимно подчинение” в Божието триединство? За разлика от него, вдъхновеният от Божия Дух ап. Павел ни учи, че покорството в Божеството се изразява само в една посока – към Бог Отец! (предходният Библейски текст)  Нека все пак разгледаме становището на Франк, развито в книгата му „Преосмисляне на църквата”: „В Триединството откриваме взаимна любов, приятелство, взаимозависимост, взаимно почитане, взаимно подчинение, съжителство и общност …”  по-нататък той развива тезата, че ДНК на църквата притежава същите черти на триединния Бог (да разбираме и погрешната му представа за взаимното подчинение в Божеството). Така се стига и до утопичната идея, че властта е предадена по равно на всички в църквата и те трябва заедно да се самоуправляват, като взимат всички свои решения винаги с консенсус! Звучи добре и дори прекрасно, но истината е съвсем различна!

 

Ние, в църквата, сме хора и то хора, носещи все още паднало естество. Пълен консенсус не може да бъде постигнат всеки път и за всичко между волите на ограничени вярващи, намиращи се на различно ниво на развитие, някои – плътски, други – духовни. Виждаме, че дори самият Исус Христос, чиято плът нямаше нищо общо с греха стигна до момент, в който не един, а три пъти се молеше на Отец да бъде отминат с „тази чаша”. И трите пъти Той казваше: „…но нека не Моята воля, а Твоята да бъде!” – Матей 26:39-44, Марк 14:36-41, Лука 22:42. Това беше времето, в което волите на Сина и на Отец се разминаваха! Да, Христос успя да се овладее, насили се и за пореден път се подчини, но заради авторитета на Отца! Твърде интересно е обаче, че изобщо се стигна до такова разминаване, тъй като Исус знаеше пределно ясно каква е мисията Му. Нещо повече, Самият Той беше част от Божеството. Въпреки че се намираше в плът,    Христос имаше пълнотата на Светия Дух, както никой друг човек. Причината за това най-вероятно е в ограничените възможности на приетото от Него човешко естество.

 

Какво следва от този пример? Щом това се случи, макар и за съвсем кратък момент, между личности в Светата Троица, трябва да осъзнаем, че сред нас, ограничените същества, неминуемо ще възникват разногласия по различни въпроси. Не е тайна за никого какво се случва по църквите, дори и в т. нар. органични. Ние изобщо, ама никак не можем да се сравняваме със съвършенството на Божеството! Нека не си поставяме непостижимите очаквания, че можем всички постоянно да бъдем в пълен консенсус по всяко необходимо решение. Ние сме призвани да се стремим към единодушие и съгласие, но не трябва да правим трагедия от това, че то няма да съществува по всички въпроси. Точно за това Бог е наредил Църквата Му да бъде обгрижвана и ръководена от водачи, настойници, икономи, на които е делегирал власт и строга отговорност за вземане на решения при трудни ситуации.

 

Ако пък решим да се задълбочим в биологичната метафора, която Господ Исус използва за Църквата Си, трябва да знаем, че човешкото тяло е един високо развит организъм. В него не всички части имат еднакво жизненоважно значение за функционирането и оцеляването му. Заболяването и отказа на едни може да не е фатално, но на други води задължително до летален изход. Оказва се, че от тази гледна точка дори и в човешкия организъм съществува функционална йерархия.
ПРИЛОЖЕНИЕ  2:

БИБЛЕЙСКИЯТ МОДЕЛ ЗА СТРУКТУРАТА И ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ЦЪРКВАТА

Историята на църквата ни е дала доста горчиви уроци и някои от тях се отнасят до опасността от нейното институциализиране. Според Свещеното писание Църквата на Христос е и трябва да си остане Богочовешки организъм. Категорично обаче не можем да се съгласим с твърдението на Франк Виола, че за да бъде тя такава, трябвало да се прекратят по-големите, публични събрания и да останели само малките такива – по домове, т.е. домашните църкви, наричани още органични. Според този автор строежът на сгради, специално предназначени за общо поклонение не бил по Божията воля. Нека не забравяме, че апостолите и вярващите в Йерусалимската църква се събираха, както по къщите, така и в храма. Ап. Павел поучаваше публично и по къщите” – Деяния 20: 20.  За публичното обучение в Ефес, той използваше училището на Тирана  - Деяния 19:9.

Изключително важно е християните да бъдат свързани органично по между си, но това може и трябва да се случи в нарочно или неформално организирани домашни групи, намиращи се под ръководството на местната църква. Така в най-голяма степен вярващите могат да бъдат опазени от изпадане във всевъзможни крайности и фалшиви учения. За съжаление много от домашните църкви (нямам пред вид дом. групи), които са отхвърлили публичните богослужения и нуждата от по-квалифицирани и посветени с цялото си време служители, рядко достигат до задълбочено познаване на християнското учение. Така вярващите от тези малки събрания, стават в по-голяма степен податливи на лъжепророчества и лъжеучения.

Добре би било да си извадим поука от слабостите и на двете крайности и да намерим правилния баланс. Между едната крайност – църквата, държаща да има само общи, публични богослужения, при които вярващите остават пасивни слушатели, и другата – домашните църкви, които са отхвърлили потенциала на по-голямото събрание, по-квалифицираните водачи, както и  способността, която една по-голямата църква има да въздейства върху обществото, съществува една друга, по-добра възможност – клетъчната църква. Това е църква, която може да разполага с по-голям потенциал и ресурси, както човешки, така и финансови, с по-квалифицирано ръководство, библейско училище, мисионерски отдел, служение за децата, хваление, социално служение и др. Нейното влияние за промяна на обществото и общественото мнение може да бъде несравнимо по-голямо от това на трудно забележимата домашна църква.

Членовете на клетъчната църква могат да изграждат отлични взаимоотношения и активно да си служат едни на други чрез ежеседмичните събрания на домашните групи. За да изпълнят целта си – създаване на близки взаимоотношения и условия вярващите активно да си служат един на друг, тези събрания би трябвало да се провеждат по примера описан в 1 Коринтяни 14 гл.
Те трябва да имат свободата да избират по какъв начин ще се провеждат техните събрания и, ако желаят, могат да използват за улеснение някои добри учебни планове, без обаче това да е задължително за тях. С редовното си участие в общите църковни събрания, членовете на домашните групи израстват в единство на вярата с останалите светии. Включват се в служения, съответстващи на техните дарби, а децата им от малки получават основни библейски познания от квалифицирани неделни учители и т. н.

Лековатото отхвърляне на възможностите, които дава едно голямо и живо събрание на светиите, си е направо отстъпване на позиции! По света има много такива църкви и на нас, Слава Богу, не ни се налага да откриваме топлата вода. Да не забравяме все пак, че не моделът и структурата са най-важни, а Христос и съвършено разположените към Него сърца!

 

* Заб.: мнението е публикувано с разрешение на автора!

Пишете ни

Не се колебайте да ни пишете по всякакви въпроси.